Хляб и звезди
Хлябът – в скута ми;
звездите – надалече, много надалече
ям от хляба гледайки звездите
толкова съм се отплеснал че не питай
на моменти се обърквам и наместо хляба
ям звездите.
Слънчев
1
Един човек из друг човек
бе другият човек море тогава
взираше се в облаците
облаците бяха домове тогава от вратите им излизаха момичета
момичетата бяха паркове тогава
алеите с лайкучка на чакълите
и небосводът преминаваше отгоре ни –
фелюга с лунни устни
според асфоделите зелена и съсирена
2
На склона – ти пасеше
стадо от целувки
репродукции
на лъв на куче и на слон
едно врабче пробиваше лазурни дупчици
в деня на друго
и оставяше след себе си
изпуснати от лято вишни
твоите гърди се белваха
към белотата на стените
3
Кокошките си рият.
Кръгъл
Ако рибите на слънцето умрат
от безводие зад планината
ако падне в полозите
на разплутия мегдан
на лодките яйцето, дето го изпробвах със зъбите си,
ако настинат магазините с русалки,
ако бистрата вода листата си обрули,
ако чайката с трева обрасне,
ако листът почернее пак,
ще задуха кръгъл вятър,
ще се вдигнат планини от планините
и от къщите – къщя.
***
Вратите само ще останат – жалките врати,
Отворени подобно летни дни към вечността.
Едно момче расте, расте безспир
в едно от кафенетата, изтрити от дъжда.
***
В утрото на авантюрите провесени и
кестенака, водещ към детинството ми,
пламъкът на свещите ми затрептява
всеки път, когато го докоснат птиците на времето отминало.
***
Или всичко, или нищо.
Ние нека се поспрем, къщите да ходят вече,
Рибите, които са провиснали от рога на морето,
Следва да поставим за павета, докато не е настъпил залезът.
Или всичко, или нищо.
На лицето – белотата на безсмъртни негри,
В дланите – бръшлянът на любовите;
Усмихната, отърсила се от печалите,
Една жена се клати на прозореца.
Или всичко, или нищо,
Всички охлюви са смачкани и
Всички ножчета са затъпени,
Ципите са гуреливо-притеснени
И се късат в купчината посред виното от самки.
Или всичко, или нищо,
Лястовицата с червената кутия е умряла
И сега върху възглаваницата на ъглите тънички
Кръвта й по момчешки свети.
Може пък луната да изгрява.
Докато живея
Хубав ден без нощ е този, който раждам непрестанно,
стълбата, която на огледала „без после“ съм подпрял,
над мен под клоните ръмят
дом – улица – лица – парчета слънце.
Независим
Дори и тъмнината без остатък да ви дам,
не можете нощта, която си отива да възпрете,
ще засвети въздухът на стаята ни и ще се
измъкне през чешмите ви – не можете да го възпрете,
гледам по сандали към морето отдалече –
вие плувате, прелита птица, преминава кораб,
но не можете да ги възпрете.
Праг
В къща с китен двор голям прекарах хубавите дни на детството си. Моите ръце, до крайност от краката ми отдалечени, в своя светлина растяха, сенките на гълъби забравени във въздуха попадаха върху възглавницата ми. Петленце шарено, мой Карабаш. Не е беда, ако желязното ми колело не се върти, между косматите ми кости постепенно хлътващ евтин джоб за детството ми щеше непрестанно да ме ражда. Острите зъби на Капитана и смехът му, който като тухли с форма на триъгълник пред мене пада. Виждах из градините хора да живеят, без да дишат, едри папагали с перфорирани от шиене на шевове очи иззад решетките те гледат, останали на светлината на луната. Завъртях като ветропоказател върху масата кибрита, взел подпалките на слънцето под мишница, отивах там, където световете срастваха с градината ни. Случваше се с дни да търся из тревата своите кутийки.
Майка ми ме питаше:
– Защо не искаш да ядеш?
– Чука го остави там, откъдето си го взел – се чуваше гласът на Капитана.
Смеех им се от прозореца в ръцете ми.
Хлябът – в скута ми;
звездите – надалече, много надалече
ям от хляба гледайки звездите
толкова съм се отплеснал че не питай
на моменти се обърквам и наместо хляба
ям звездите.
Слънчев
1
Един човек из друг човек
бе другият човек море тогава
взираше се в облаците
облаците бяха домове тогава от вратите им излизаха момичета
момичетата бяха паркове тогава
алеите с лайкучка на чакълите
и небосводът преминаваше отгоре ни –
фелюга с лунни устни
според асфоделите зелена и съсирена
2
На склона – ти пасеше
стадо от целувки
репродукции
на лъв на куче и на слон
едно врабче пробиваше лазурни дупчици
в деня на друго
и оставяше след себе си
изпуснати от лято вишни
твоите гърди се белваха
към белотата на стените
3
Кокошките си рият.
Кръгъл
Ако рибите на слънцето умрат
от безводие зад планината
ако падне в полозите
на разплутия мегдан
на лодките яйцето, дето го изпробвах със зъбите си,
ако настинат магазините с русалки,
ако бистрата вода листата си обрули,
ако чайката с трева обрасне,
ако листът почернее пак,
ще задуха кръгъл вятър,
ще се вдигнат планини от планините
и от къщите – къщя.
***
Вратите само ще останат – жалките врати,
Отворени подобно летни дни към вечността.
Едно момче расте, расте безспир
в едно от кафенетата, изтрити от дъжда.
***
В утрото на авантюрите провесени и
кестенака, водещ към детинството ми,
пламъкът на свещите ми затрептява
всеки път, когато го докоснат птиците на времето отминало.
***
Или всичко, или нищо.
Ние нека се поспрем, къщите да ходят вече,
Рибите, които са провиснали от рога на морето,
Следва да поставим за павета, докато не е настъпил залезът.
Или всичко, или нищо.
На лицето – белотата на безсмъртни негри,
В дланите – бръшлянът на любовите;
Усмихната, отърсила се от печалите,
Една жена се клати на прозореца.
Или всичко, или нищо,
Всички охлюви са смачкани и
Всички ножчета са затъпени,
Ципите са гуреливо-притеснени
И се късат в купчината посред виното от самки.
Или всичко, или нищо,
Лястовицата с червената кутия е умряла
И сега върху възглаваницата на ъглите тънички
Кръвта й по момчешки свети.
Може пък луната да изгрява.
Докато живея
Хубав ден без нощ е този, който раждам непрестанно,
стълбата, която на огледала „без после“ съм подпрял,
над мен под клоните ръмят
дом – улица – лица – парчета слънце.
Независим
Дори и тъмнината без остатък да ви дам,
не можете нощта, която си отива да възпрете,
ще засвети въздухът на стаята ни и ще се
измъкне през чешмите ви – не можете да го възпрете,
гледам по сандали към морето отдалече –
вие плувате, прелита птица, преминава кораб,
но не можете да ги възпрете.
Праг
В къща с китен двор голям прекарах хубавите дни на детството си. Моите ръце, до крайност от краката ми отдалечени, в своя светлина растяха, сенките на гълъби забравени във въздуха попадаха върху възглавницата ми. Петленце шарено, мой Карабаш. Не е беда, ако желязното ми колело не се върти, между косматите ми кости постепенно хлътващ евтин джоб за детството ми щеше непрестанно да ме ражда. Острите зъби на Капитана и смехът му, който като тухли с форма на триъгълник пред мене пада. Виждах из градините хора да живеят, без да дишат, едри папагали с перфорирани от шиене на шевове очи иззад решетките те гледат, останали на светлината на луната. Завъртях като ветропоказател върху масата кибрита, взел подпалките на слънцето под мишница, отивах там, където световете срастваха с градината ни. Случваше се с дни да търся из тревата своите кутийки.
Майка ми ме питаше:
– Защо не искаш да ядеш?
– Чука го остави там, откъдето си го взел – се чуваше гласът на Капитана.
Смеех им се от прозореца в ръцете ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар