СТИХОВЕ НА ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Миналото е особено създание -
щом го погледна в лицето - не знам
дали ще получа възторг -
или пък срам.

Ако го срещнеш без оръжие -
по-добре побегни -
че и неговата ръждясала пушка -
понякога - гърми.

* * *
цивилизацията изгони леопарда.
А не бе ли душата му сърцата?
Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
Етиопия - неговата позлата.
Джунглата - неговите привички.
Той имаше мантия пъстра -
и беше все същия.
Такава му е природата - сеньор, -
трябва ли пазачът да се мръщи?

Жалко за леопарда - той напусна своята Азия.
Споменът за ония палми
не ще бъде заглушен с упойки -
нито успокоен - с балсами.

* * *
Тялото расте външно -
за да е по-удобно-
Ако преследват душата -
храмът му - стои свободно -

отворен, канещ, сигурен.
Тялото е по-честно.
Духът, потърсил убежище -
то не се предава лесно.

* * *
Край на предишното! Аз съм съпруга!
Аз съм друга!
Аз съм Цар. Аз съм Жена.
Тъй съм по-сигурна.

Чуден ми е моминският свят
през този нежен полумрак-
Навярно такава е земята -
за тези, които са в небесата.

Понеже сега е радост - то
мъка е било предишното.
Но защо повече да сравнявам?
Аз съм Жена. И тук оставам.

* * *
Не съм чувала думата " бягство" -
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване -
усещане, че летя.

Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката -
за да пропадна пак.

* * *
Събрах си силата в ръка -
закрачих към света.
И по-голяма от Давид
ми беше смелостта.

Изстрелях камък, но сама
се строполих завчас.
Дали голям бе Голиат -
или бях малка аз?


превод от английски: Цветан Стоянов 
 

НА ДРУГИЯ БРЯГ

... Странно
как животът прелита
над другия бряг,
където няма никой.
Но аз съм там...
с единия крак.
Но дали
ще разбера истината?


16.06.2012 г.

Прекрасна Chill Out музика Hulusi Шен Хуа безкрайна любов

ПОСЛУШАЙ ПЕСЕНТА

Послушай песента
как разпалва влюбено сърце,
и разкипява любовта
в твоето и моето сърце.

 

ЗИМА

Тъжна зима. Сърдита зима.
Отива си с едрите сълзи,
изгонена от цветя и рози.

СТИХОВЕ - ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл.

Не знам за кого е предназначен -
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.

* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!

* * *
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.

"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."

И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.

* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.

* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!

Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.

Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!

Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.

* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.

Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.

* * *
Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.

* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.


ПОДБОР И ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ  Цветан Стоянов