СТИХОВЕ НА ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Миналото е особено създание -
щом го погледна в лицето - не знам
дали ще получа възторг -
или пък срам.

Ако го срещнеш без оръжие -
по-добре побегни -
че и неговата ръждясала пушка -
понякога - гърми.

* * *
цивилизацията изгони леопарда.
А не бе ли душата му сърцата?
Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
Етиопия - неговата позлата.
Джунглата - неговите привички.
Той имаше мантия пъстра -
и беше все същия.
Такава му е природата - сеньор, -
трябва ли пазачът да се мръщи?

Жалко за леопарда - той напусна своята Азия.
Споменът за ония палми
не ще бъде заглушен с упойки -
нито успокоен - с балсами.

* * *
Тялото расте външно -
за да е по-удобно-
Ако преследват душата -
храмът му - стои свободно -

отворен, канещ, сигурен.
Тялото е по-честно.
Духът, потърсил убежище -
то не се предава лесно.

* * *
Край на предишното! Аз съм съпруга!
Аз съм друга!
Аз съм Цар. Аз съм Жена.
Тъй съм по-сигурна.

Чуден ми е моминският свят
през този нежен полумрак-
Навярно такава е земята -
за тези, които са в небесата.

Понеже сега е радост - то
мъка е било предишното.
Но защо повече да сравнявам?
Аз съм Жена. И тук оставам.

* * *
Не съм чувала думата " бягство" -
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване -
усещане, че летя.

Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката -
за да пропадна пак.

* * *
Събрах си силата в ръка -
закрачих към света.
И по-голяма от Давид
ми беше смелостта.

Изстрелях камък, но сама
се строполих завчас.
Дали голям бе Голиат -
или бях малка аз?


превод от английски: Цветан Стоянов