Тъжна зима. Сърдита зима.
Отива си с едрите сълзи,
изгонена от цветя и рози.
Отива си с едрите сълзи,
изгонена от цветя и рози.
сряда, 6 юни 2012 г.
СТИХОВЕ - ЕМИЛИ ДИКИНСЪН
Това е писмото ми до света,
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл.
Не знам за кого е предназначен -
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!
* * *
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.
"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."
И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.
* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.
* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.
* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.
Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.
* * *
Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.
* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.
ПОДБОР И ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ Цветан Стоянов
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл.
Не знам за кого е предназначен -
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!
* * *
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.
"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."
И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.
* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.
* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.
* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.
Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.
* * *
Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.
* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.
ПОДБОР И ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ Цветан Стоянов
сряда, 30 май 2012 г.
ЛЮБОВТА
Когато любовта си отива,
в утрото топло душата изстива.
Любовта е безкрайно красива,
с ласките нежни лицето целува.
Тя е болката в лицето туптящо.
Тя е щастие в лицето на мама.
29. 05. 2012 Николай Пеняшки - Плашков
в утрото топло душата изстива.
Любовта е безкрайно красива,
с ласките нежни лицето целува.
Тя е болката в лицето туптящо.
Тя е щастие в лицето на мама.
29. 05. 2012 Николай Пеняшки - Плашков
вторник, 22 май 2012 г.
АВТОБИОГРАФИЧНО
..................... автор: Иван Атанасов /добруджански поет/
Лесен човек ли?
Не зная.
Едва ли...
Колко очи
изкрещяват "против"...
Винаги нежен.
Вечно скандален.
Винаги спорен.
Никога сив!
С мелници черни
все се сражавам.
Пламвам от студ.
Затрепервам във пот.
С шанса на ъгъла
се разминавам.
И Марко Тотев,
и Дон Кихот...
Вечно тревожен.
Вечно угрижен
заради хляба
на всеки чудак.
Свади припламват.
Песни се нижат.
Режат светулки
студения мрак...
Търся човека.
Отбягвам човека.
Бури предричам.
Дочаквам зора.
И ме преследва
съдбата нелека -
в житни морета
от глад да умра...
събота, 5 май 2012 г.
ЗА СТАРОСТТА
Пътеката на живота е в моите ръце.
Пътувам, а в мен отломки тишина.
Решил съм с трепета на моето сърце,
да запазя вечно нежна топлина.
Не мисля, че ще ми е много леко
да съградя наново щастието в мен.
Не се страхувам, няма да е леко,
нито пък ще е някакъв проблем.
Детските години са в сива пепел,
а тя покри позорно любовта.
Животът здраво ме оплел
в ръцете жилави на старостта.
Мислите в мен са кота лято -
нежен полъх в тялото повее.
Едно - единствено в мен е младо;
сърцето жадно да живее.
Пътувам, а в мен отломки тишина.
Решил съм с трепета на моето сърце,
да запазя вечно нежна топлина.
Не мисля, че ще ми е много леко
да съградя наново щастието в мен.
Не се страхувам, няма да е леко,
нито пък ще е някакъв проблем.
Детските години са в сива пепел,
а тя покри позорно любовта.
Животът здраво ме оплел
в ръцете жилави на старостта.
Мислите в мен са кота лято -
нежен полъх в тялото повее.
Едно - единствено в мен е младо;
сърцето жадно да живее.
Абонамент за:
Публикации (Atom)