НАТЮРМОРТ

Той е
с четката в ръка,
а мислите подредени
се отразяват
върху платното.
Той мълчи,
дори от
безмълвната ръка
красотата проговаря.

 ......

 © Николай Пеняшки - Плашков

Надгробно стихотворение на романиста и поет Робърт Луис Балфор Стивънсън

„Под звездната безкрайна шир,
сложете ме да спя във мир.
Честит до края бях безспир
и за почивка съм готов.
Тоз стих за мен да изсекат:
“Той спи в мечтания си кът;
морякът върна се от път,
ловецът свърши своя лов”.“
………….
* Р. Л. Стивънсън сам съчинява надгробния си надпис в стихове.

ЗА ТЕБ СКЪПА МОЯ...

За теб, скъпа моя,
за теб, най-хубавата песен ще запея,
за теб, най-красиви думи ще излея,
за теб, най-нежна мелодия ще изпея,
за теб, най-искрено душата ще излея,
за теб, ще събера звездите в шепа,
за теб, слънчев изгрев ще поднеса
за теб, света ще покоря,
накрая ще коленича,
да поискам прошка
и твоята ръка!

Н. ПЕНЯШКИ - ПЛАШКОВ

19. 03.2013 Г.

ДОБРИЧ

Чаках те...

                   (по стихотворението "В теб" от Йорданка Радева)

Чаках те,
да се вмъкнеш
във всяка моя клетка,
и кръвта ти
ведно с мойта
да е слята.
Като ручей влят
в пълноводната река.
И заживя в мен,
и аз приех те,
каквато ти си всъщност - 
красива, тиха
и фина нежна,
добра, усмихната,
а понякога сърдита...,
докоснала сърцето и душата.
И само аз и ти си знаем,
защо животът ни събра,
и за това всяка наша клетка
пулсира, и винаги копнее. 
Затова те чаках,
да се слеем с любовта ни! 
...
Николай Пеняшки - Плашков

ПАРАД НА ЛЮБОВТА

автор: ОРХАН ВЕЛИ

Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.

Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.

Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.

Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.

Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.

Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.

Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.

Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.

Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.
__________________

За Истанбул

Април
Невъзможно е
да пишеш стихове,
ако си влюбен:
да не пишеш – също,
ако е април.


Покана
Чакам те.
Ела в такова време,
че да няма как да се откажем.


Хубавото време

Мен хубавото време ме погуби,
в такова време изоставих службата си
във Вакъфите.
Пропуших пак в такова време,
влюбих се – в такова време.
В такова време аз забравих
да се връщам вкъщи с хляб и сол,
и все в такова време
болестта да пиша стихове ме мъчи.
Мен хубавото време ме погуби.



Птица и облак

Птичарю!
Ний и птици,
и дърво си имаме.
От тебе само облак искаме
за сто пари.


Карамфил

Да, прав сте, вероятността не е красива
колкото изкуството да преувеличаваш –
десет хиляди убити във Варшава
и това
един моторизиран континент да не прилича на
„Донесен от устните на твоята любима“ карамфил.

1939

ОКТАЙ РИФАТ - стихове

Хляб и звезди

Хлябът – в скута ми;
звездите – надалече, много надалече
ям от хляба гледайки звездите
толкова съм се отплеснал че не питай
на моменти се обърквам и наместо хляба
ям звездите.


Слънчев

1
Един човек из друг човек
бе другият човек море тогава
взираше се в облаците
облаците бяха домове тогава от вратите им излизаха момичета
момичетата бяха паркове тогава
алеите с лайкучка на чакълите
и небосводът преминаваше отгоре ни –
фелюга с лунни устни
според асфоделите зелена и съсирена

2
На склона – ти пасеше
стадо от целувки
репродукции
на лъв на куче и на слон
едно врабче пробиваше лазурни дупчици
в деня на друго
и оставяше след себе си
изпуснати от лято вишни
твоите гърди се белваха
към белотата на стените

3
Кокошките си рият.



Кръгъл

Ако рибите на слънцето умрат
от безводие зад планината
ако падне в полозите
на разплутия мегдан
на лодките яйцето, дето го изпробвах със зъбите си,
ако настинат магазините с русалки,
ако бистрата вода листата си обрули,
ако чайката с трева обрасне,
ако листът почернее пак,
ще задуха кръгъл вятър,
ще се вдигнат планини от планините
и от къщите – къщя.
***
Вратите само ще останат – жалките врати,
Отворени подобно летни дни към вечността.
Едно момче расте, расте безспир
в едно от кафенетата, изтрити от дъжда.
***
В утрото на авантюрите провесени и
кестенака, водещ към детинството ми,
пламъкът на свещите ми затрептява
всеки път, когато го докоснат птиците на времето отминало.
***
Или всичко, или нищо.
Ние нека се поспрем, къщите да ходят вече,
Рибите, които са провиснали от рога на морето,
Следва да поставим за павета, докато не е настъпил залезът.

Или всичко, или нищо.
На лицето – белотата на безсмъртни негри,
В дланите – бръшлянът на любовите;
Усмихната, отърсила се от печалите,
Една жена се клати на прозореца.

Или всичко, или нищо,
Всички охлюви са смачкани и
Всички ножчета са затъпени,
Ципите са гуреливо-притеснени
И се късат в купчината посред виното от самки.

Или всичко, или нищо,
Лястовицата с червената кутия е умряла
И сега върху възглаваницата на ъглите тънички
Кръвта й по момчешки свети.

Може пък луната да изгрява.


Докато живея

Хубав ден без нощ е този, който раждам непрестанно,
стълбата, която на огледала „без после“ съм подпрял,
над мен под клоните ръмят
дом – улица – лица – парчета слънце.


Независим

Дори и тъмнината без остатък да ви дам,
не можете нощта, която си отива да възпрете,
ще засвети въздухът на стаята ни и ще се
измъкне през чешмите ви – не можете да го възпрете,
гледам по сандали към морето отдалече –
вие плувате, прелита птица, преминава кораб,
но не можете да ги възпрете.

Праг

В къща с китен двор голям прекарах хубавите дни на детството си. Моите ръце, до крайност от краката ми отдалечени, в своя светлина растяха, сенките на гълъби забравени във въздуха попадаха върху възглавницата ми. Петленце шарено, мой Карабаш. Не е беда, ако желязното ми колело не се върти, между косматите ми кости постепенно хлътващ евтин джоб за детството ми щеше непрестанно да ме ражда. Острите зъби на Капитана и смехът му, който като тухли с форма на триъгълник пред мене пада. Виждах из градините хора да живеят, без да дишат, едри папагали с перфорирани от шиене на шевове очи иззад решетките те гледат, останали на светлината на луната. Завъртях като ветропоказател върху масата кибрита, взел подпалките на слънцето под мишница, отивах там, където световете срастваха с градината ни. Случваше се с дни да търся из тревата своите кутийки.
Майка ми ме питаше:
– Защо не искаш да ядеш?
– Чука го остави там, откъдето си го взел – се чуваше гласът на Капитана.
Смеех им се от прозореца в ръцете ми.

МЕЛИХ ДЖЕВДЕТ АНДАЙ - СТИХОВЕ

Мъртвият Тимур се взира в небосклона

Безчетна беше армията ми, безчетна и смъртта
къде ли коня си да вържа? Небосводът е свободен
Само той все още беше непревзет
когато стигнах земните предели
но денят или нощта е по-напред?
За мен широкочелата земя бе време.

Времето се движи и напред, но и назад
кълна се в гвоздея на нощите.
И всеки миг е същият като предходния
В небето и земята няма нищо скрито
нищичко не беше по-действително от нищото
Нима с превземането на небето щеше да се свърши?

Започнах отначало преживяното да изживявам
само че не ще забравя на победите наградата
на коня се прозявах и усмихвах
на моменти ме обземаше тъга
загубих аз-а си сред болките
отново и отново. Докога ще съм наказан?

Вие всички във вода и пръст се превърнете
преживяното не изживявайте повторно
Нощем се родих, а мислех, че е утро
забелязах спящия стрък цвете със затворено венче
дарява ни сърца невоърожени Бог
и е тъждествена земята със звездите и небето.

Притесних се. Притеснява ме това безвремие.
Осъден съм докрай на егоизма си.
И колко страшно е, че всичко си приличаше!
Прахта на хората е като тази на листата
независимо кой Бог е.
Те напъпват, след това изсъхват.

Отново и отново. Независим роб аз бях
бях гордостта на сомнамбул
бях липсващ от ковчега си мъртвец
виелица, която ни държи с наведени глави
бях хлопаща врата.

Небосводът е свободен. Де ли коня си да вържа?
Тишината беше моето стълпотворение
от смърт до смърт
единствен аз изисквах и единствен аз споделях
свободолюбивият човек расте с изискване на искания
Небосводът е свободен. Де ли коня си да вържа?


Гробището на чергарите

В Чорак бяло като стадо
гробището на чергарите, което е срещу селцето, мисли.

Мисли си за някога… преди заселването
Не стои чергарят, мести се – подир добитъка
ту в равнината е, ту в планината
мисли си за някога – преди заселването.

Някой ден оставяха напълно всяка работа
около огъня се насъбираха комшиите
срещу разсъмване палатките от козя вълна се събираха
някой ден оставяха напълно всяка работа.

Край пътя се събираха уседналите земеделци
с мрачната тъга, родена от оставането им,
а ние – тръгнали след новостта и волността;
край пътя се събираха уседналите земеделци.

Всяка нощ чергарите от гробището плачат
отегчени от това да смятат едрите звезди за стадо
мислят си за някога… преди заселването
колко страшна е тъгата от оставането им на място.


Имаше и вятър

Единия от краищата на въжето тя за клона
върза, пресни сънища, пране,
а другия му край остави да виси в пространството,
подухваше, люлееше се,
непрекъснато чаршаф, надежда, грижа, вялост –
толкова лишения, възлюблени желания жената просна на въжето всяко,
а другият му край сред облаците се изгуби.
 

ЩЕ ОСТАНЕ И ГЪДЕЛЪТ...

снимка от сайт: dw.de
 

Годините минават,
не гледай назад!
Дните съпровождат,

с усмивка прегръщат.

Не гледай назад!

Ще остане и споменът-

добър или лош.

Ще остане и гъделът...

ОДА ЗА СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ

.......................... /по Вапцаров
 

Все още дишам.
Почти не работя,
а пък все още живея.
С домашният бюджет
под вежди се гледаме строго.
Но ти не разбираш,
казват ми някои:
" И тоз ти е много!"

С него сме в разпра,
но ти не разбирай,
че дори да не стига,
аз не мразя бюджета.
Напротив, напротив! -
дори на смъртния одър,
бюджетът с малкото
нули налични,
аз пак ще обичам,
аз пак ще обичам.
Да кажем,
остана без ток,
и ме питат:
"Искаш ли в мрак да живееш?"
Веднага ще викна:
"Светлина,
светлина!
Пуснете ми
тока злодеи!"
Без него,
без тока,
дори и децата
не можем изкъпем!

Зарад този
гаден бюджет,
бих тръгнал на Запад,
зарязал Родина -
да мия чинии,
да чистя клозети,
готов да слугувам.
Прокуден в далечна чужбина,
зарязал семейство -
баща и майка,
дори и съпруга
с невръстното бебе.
Да кажем,
че вземете,
дори малко
от бюджета семеен.
До болка бих ревнал,
за мойта единствена,
последна монета!
Но знайте,
че мойта надежда,
моята вяра,
че утре денят
ще бъде по - хубав,
още по - хубав!

 

ФИЛИП ЛАРКИН - ПОЕЗИЯ

ВИСОКИ ПРОЗОРЦИ
.

Когато видя една двойка деца
и предположа че той я чука,
а тя взема хапчета или има диафрагма
знам, че това е раят.

Всички възрастни цял живот мечтаят за това-
Задръжките и жестовете да са оставени настрана
като остарял комбайн, и всички млади
се спускат надолу по дългата пързалка

към щастието, безкрайно. Замислям се дали
някой е гледал в мен, преди четиридесет години,
мислейки- Това ще е животът;
без Господ, без потене в тъмното.

Заради Ада и други такива, и без да трябва да криеш
какво мислиш за свещеника. Той
и останалите като него заедно ще се спуснат по пързалката
като проклети свободни птици. И изведнъж,

вместо думи идва мисълта за високи прозорци.
Стъклото, обхванало слънцето,
и отвъд него – дълбокото синьо небе, което не
показва нищо, и не е никъде, и е безкрайно…

***
High Windows

When I see a couple of kids
And guess he's fucking her and she's
Taking pills or wearing a diaphragm,
I know this is paradise

Everyone old has dreamed of all their lives--
Bonds and gestures pushed to one side
Like an outdated combine harvester,
And everyone young going down the long slide

To happiness, endlessly. I wonder if
Anyone looked at me, forty years back,
And thought, That'll be the life;
No God any more, or sweating in the dark

About hell and that, or having to hide
What you think of the priest. He
And his lot will all go down the long slide
Like free bloody birds. And immediately

Rather than words comes the thought of high windows:
The sun-comprehending glass,
And beyond it, the deep blue air, that shows
Nothing, and is nowhere, and is endless.

*****

ДЕЙЗИ ПАТЪН - СТИХОВЕ

ЗАВИНАГИ ИСКАМ ...

Искам за теб да остана,
момичето с цвете в коси,
дошло от небесната манна
на твоя копнеж и мечти!
Искам за теб да остана
слънцето на твоите дни,
лекуващо болка и рана,
на парещо,тъжно Преди...
Искам за теб да остана,
силата на твоето АЗ,
и никога да не престана,
да изгарям от обич и страст! 

***

ТАЗИ НОЩ

Тази  нощ е лунна магия,
сипеща  дъжд от звезди.
Ти в мен, а аз в теб ще открия
тази, която най-ярко блести!
Тази нощ ще остави следи,
по които утрото щом зазори,
ще тръгнем към изгрева  двама,
със слети  сърца и души!!

***

ВЪЛШЕБЕН ТАНЦ
Безпределно горещи,
танцуват телата ни,
вълшебния танц на  страстта.
Като блян, като в сън,
потъваме с теб в сладостта...
Пее звездният  хор песента,
галеща  телата ни слети
и танцува с нас любовта,
а през  нежния плащ на нощта
луната усмихната свети...

***

ЗЛАТНА ЕСЕН
От бръчките не се страхувам,
по пътя съм към старостта.
Страхувам се от факта,
че по средата му заседнах -
зад мен е пролет, пред мене - есента...
Страхувам се, че трябва да прекрача,
напред да завървя във листопада,
страхувам се, дали ще бъда силна,
със златни спомени от младостта,
към Златна Есен да поема...

***
 ИЗНЕВЯРА
Съпруг. Стена. Часовник.
Чакащо сърце. Тик-так.
Тъмна сянка. Любовник.
Кратък миг. Дълъг мрак.

***

КЪМ БЕЗСМЪРТИЕ 

Води ме твойта ръка
по пътя на златната есен,  
листопадът, вместо с тъга,
изпълва сърцето  ми с песен,
а от самотните пейки в парка,
напоени с влага студена,
не хлад, а чувственост жарка
нахлува в младостта уморена.
И в златната  Есен така,
от светла любов озарена,
води ме  твойта ръка,
към безсмъртие, в тази вселена!

***

ВЪЗКРЪСНАЛА ОБИЧ

С тебе в болничната стая,
до твоето легло стоях,
да те последвам и във рая,
заклевам се, решила бях...
Сърцето ти със сетни сили
живот  показваше едва,
дъхът ти спираше, съпруже мили,
когато изведнъж пристигна Тя!
Надвеси се над тебе, властна,
сетната ти близост ми отне,
готова за целувка  страстна,
но устните ти промълвиха “НЕ”!
Събуден, пристъпващ към мен,
към живота, без миг изневяра,
подари ми ти най-щастливия ден
на възкръснала  обич и  вяра!

***

ВЛЮБЕНО СЪРЦЕ

Щастие, нещастие,
път, писмо, любов...
Едно, две...
падат на земята те,
в  марша  луд
на влюбено сърце...
Листенце след листенце
късат нейните  ръце,
а слънчевото ù лице
с надеждата е засияло,
че последното “любов” ще е!
 ***

СТИГА МИ 

Аз не искам нищо в замяна
срещу любовта си към теб,
стига ми, че съм вечно засмяна,
че за  тъга и сълзи не идва ред...
Не искам плеада от гръмки слова
срещу моите  стихове нежни,
стига  ми твоята мъжка  ръка,
да ме потапя в океани безбрежни,
в които плават мечти и цветя,
и душите ни тъй белоснежни...
Стига ми даже само това,
да се събуждам до тебе, любими,
когато всяка нова  зора
носи  мигове незабравими…     
  

АКО МОЖЕХ...

Ако можех,звездите в шепа да събера,
Бих могъл с тях да те обсипя!
Вихърът на любовта  ще събера.
Горските цветя ще ти донеса.
Дали ще ги приемеш с любовта ми?
Ехото от Балкана в стъкленица ще събера.
Жаждата ми  за лицето ти красиво,в
Звезден миг най-горещо ще утоля!
И най - искрено с целувки  ще обсипя!
Й........................................................
Как ли ще приемеш горещите ми чувства?
Любовта ми, родена под лунна светлина.

ПОДАРЪК

Букет от рози

нося на любимата.

Цигулар свири 

музикална пиеса.

Душата ми затопля.

ЕСЕН

Есенни листа

посипали гората.

Скамейка тясна

ще посрещне влюбени

под нощна пелерина.

ГОРЕЩО ЛЯТО

Красива жена

под цъфналата липа.

Майско слънце

изгори краката ми,

асфалта беше горещ. 

Хайку - 59

Влажни целувки

под слънчевото небе.

Щастлива двойка.

Хайку - 58

Есенно време

в горската дъбрава.

Кълвачът чука.

Хайку - 57

Птици прелитат 

над полета и гори

слънце препича

ОБИЧАМ ДА ГЛЕДАМ ПРЕЗ ТЪМНИТЕ ГРАНКИ...

автор: Димчо Дебелянов

...

Обичам да гледам през тъмните гранки

на кротко склонени под мен дървеса

как мълком разстилат се нощните сянки

по плувнали в жар небеса...

И трепетно вслушан в мълвата потайна

на рано-ранилите плахи звезди

да чакам ответ на великата тайна,

която душата ми в мрак обгради.

И дълго да роня във нощните скути

сълзи за отминали в път красоти,

сълзи за молитвите свои нечути

и рано умрели мечти.

ПОТОКЪТ СТЕНЕ В ДОЛИНАТА...

автор: Димчо Дебелянов

Потокът стене в долината,

отеква спомен в всеки звук -

тук нявга двамата със нея

пристъпвахме един до друг.

Валеше тихо, едностайно,

но нас опил бе дивен чар

пред радост първа - щастие незнайно,

пред първа пролет - първи жар.

Ала на устни не изгрея

с години чаканата реч,

че бяхме близко двама с нея

и пак безкрайно надалеч.