Светлана Хриктова
Едва ли е възможно да се даде задоволително определение на поезията хайку поради нейната неуловимост и недоизказаност, но все пак можем с голямо основание да твърдим, че тя е средство за внимателно вглеждане в себе си и в света. Другояче казано, хайку е изкуството да се гледа и живее с пълно внимание към настоящия миг, защото именно този миг, както твърдят източната, а под нейно влияние вече и западната философии, е всичко, с което разполагаме.
Умението да се пребивава в настоящето до голяма степен се подхранва от забелязването и предаването на сетивните сигнали на околния свят и в частност на цветовете.С традиционната японска поезия хайку западният свят се среща в края на XIX век, а през ХХ век тази кратка поетична форма вече не е изцяло японски феномен, тъй като поетите от най-различни страни търсят и успешно намират все нови приложения на основната й характеристика - способността й да изгражда образи и импресии, съзвучни с настроението на автора.
Жълтата дюля в клоните, зелените детелини и папрати, синята вечерна светлина, топлите есенни багри - при цялата си привидна делничност и обикновеност тези цветни сигнали закотвят вниманието и ни напомнят да изживяваме съзнателно всеки миг, като се стремим да изградим с околния свят една осъзната връзка, която е основа на пълноценния и хармоничен живот.
За разлика от хайку поезията изкуството на хайгата все още не е особено известно у нас. Хайга е картина, породена от конкретно хайку - синтез на поетично чувство и визуален образ. Традиционната японска хайга е представлявала най-често рисунка с туш, съчетана с калиграфски изписано хайку.
В наши дни художниците, изпълняващи съвременна хайга, разполагат с широк спектър от стилове и техники. Те се категоризират най-общо в следните три раздела: художествени творби, изпълнени с класически изразни средства, дигитални изображения и фотографии.
Традиционната японска и изобщо далекоизточна живопис е плод на една духовност, която възприема човека като съставен елемент на околната среда. За японците изкуството е продължение на живота, то се ражда, възниква спонтанно, неотличимо е от другите явления на този свят, живее и диша според неговите закони. В този смисъл ролята на художника е не да твори, не да създава „втора природа”, а да улавя ритъма на нещата със съвършена спонтанност и безизкуственост.
Този възглед е в явен контраст със западните разбирания, които поставят ясна граница между природното и човешкото, между материята и съзнанието. Очевидно е, че един западен художник, оформил се в различна духовна традиция, разполага с други изразни средства и не бива да изпада в абсурдно подражателство на източния стил.
Подобно на хайку, което улавя - и запечатва - един кратък миг от живота, бегло зърната, но грижливо запомнена картина, така и рисунките в хайга запечатват неспирните метаморфози на природния свят - краткия цъфтеж, плавно преливащите един в друг сезони, отлитащите утро, пладне, вечер - уж все същите, а винаги различни. Вгледан в тези вечни метаморфози и приканен да сподели авторовия свят, зрителят престава да бъде безучастен наблюдател; той вече е част от картината, част от словото, те вече изразяват и неговия дух.
А както пише Судзуки: „Ако в картината присъства дух, с това всичко е казано.”
Традиционната японска и изобщо далекоизточна живопис е плод на една духовност, която възприема човека като съставен елемент на околната среда. За японците изкуството е продължение на живота, то се ражда, възниква спонтанно, неотличимо е от другите явления на този свят, живее и диша според неговите закони. В този смисъл ролята на художника е не да твори, не да създава „втора природа”, а да улавя ритъма на нещата със съвършена спонтанност и безизкуственост.
Този възглед е в явен контраст със западните разбирания, които поставят ясна граница между природното и човешкото, между материята и съзнанието. Очевидно е, че един западен художник, оформил се в различна духовна традиция, разполага с други изразни средства и не бива да изпада в абсурдно подражателство на източния стил.
Подобно на хайку, което улавя - и запечатва - един кратък миг от живота, бегло зърната, но грижливо запомнена картина, така и рисунките в хайга запечатват неспирните метаморфози на природния свят - краткия цъфтеж, плавно преливащите един в друг сезони, отлитащите утро, пладне, вечер - уж все същите, а винаги различни. Вгледан в тези вечни метаморфози и приканен да сподели авторовия свят, зрителят престава да бъде безучастен наблюдател; той вече е част от картината, част от словото, те вече изразяват и неговия дух.
А както пише Судзуки: „Ако в картината присъства дух, с това всичко е казано.”